Разгадаване на логиката на войната в украинските погранични райони: страх, чест и алчност! Хосе Мигел Алонсо-Трабанко пред ФАКТИ

Четири години след началото на пълномащабната война в Украйна светът продължава да търси отговор на въпроса какъв ще бъде новият международен ред. Какви са причините за конфликта, интересите на големите сили, промените във военната стратегия на Русия и възможните сценарии за сигурността на Европа. Пред ФАКТИ говори политическият анализатор Хосе Мигел Алонсо-Трабанко, автор в geopoliticalmonitor.

– Г-н Трабуко, войната Русия–Украйна е конфликт, който преподреди световния международен ред както във военно, така и в дипломатическо отношение. Ако трябва да опишете какво стои в основата на този конфликт, какво бихте посочили?
– Тази война е резултат от две взаимно несъвместими стратегически логики. Русия се стреми да спре разширяването на НАТО, да промени структурата на европейската система за сигурност и поне частично да компенсира геополитическите загуби, настъпили след разпадането на Варшавския договор и Съветския съюз. От руска гледна точка официален или неофициален съюз между НАТО и Украйна представлява непосредствена заплаха за националната сигурност поради географската близост на Украйна до европейското ядро на Русия. Без Украйна като защитен буфер Русия губи стратегическата си териториална дълбочина – фактор, който може да бъде решаващ за разликата между относителната сигурност и стратегическата уязвимост.
От своя страна Вашингтон се нуждае от прозападна и проамериканска Украйна, за да държи Русия трайно под контрол и най-вече да предотврати евентуалното формиране на руско-германско стратегическо партньорство през следващите десетилетия. Съчетавайки германското богатство и технологии с руските човешки ресурси, военна мощ и природни богатства, подобен съюз би представлявал сериозно предизвикателство за американското влияние над крайбрежните райони на Европа.

– Във ваши анализи говорите за „Оранжевата революция“. До какво доведе тя и как промени Украйна?
– „Оранжевата революция“ представлява повратен момент по три основни причини.
Първо, тя ясно показа геостратегическото положение на Украйна като постоянно оспорвана гранична зона между Русия и Запада.
Второ, от гледна точка на Запада тя демонстрира, че Русия не разполага с достатъчно мощ и ресурси, за да задържи Украйна трайно в своята стратегическа орбита. Това означаваше, че руските позиции в постсъветска Източна Европа могат да бъдат оспорвани.
Трето, подкрепената от Запада смяна на властта убеди руското ръководство, че въпреки примирителната реторика американците и западноевропейците са решени постепенно да обкръжат Русия. Именно тогава президентът Владимир Путин стига до извода, че Студената война всъщност се е завърнала.

– Четири години след началото на пълномащабната война промени ли се оценката ви за причините, които доведоха до конфликта?
– Освен военните, геополитическите и стратегическите измерения, Украйна има и огромно геоикономическо значение. Благодарение на благоприятните си земеделски условия, особено за производството на пшеница, ръж и други зърнени култури, страната има потенциала да бъде житницата на Европа. Украйна разполага и със значителни залежи на полезни изкопаеми, включително редкоземни елементи, които са от ключово значение за високотехнологичните индустрии на бъдещето. За разлика от някои други по-слабо развити бивши съветски републики като Молдова или Таджикистан, Украйна притежава сериозен индустриален потенциал, квалифицирана работна сила и капацитет за мащабно промишлено производство. Освен това страната контролира важна инфраструктура, която свързва европейската част на Русия с държавите от Европейския съюз и би могла да се превърне в ключов транзитен коридор за икономически обмен.
Не на последно място, за разлика от Русия, която на практика е ограничена по отношение на достъпа си до световните морски маршрути, Украйна разполага с река Днепър и с пристанище като Одеса. Всеки, който контролира Украйна, получава сериозни възможности за участие в международната търговия. Именно затова Евразийският икономически съюз, ръководен от Русия, трудно би могъл да се превърне в истински успешен интеграционен проект без участието на Украйна.

– Постигна ли Русия стратегическите си цели в Украйна, или войната постепенно се превръща в продължителен конфликт без ясен победител?
– Резултатите са противоречиви. Русия постигна частичен успех, защото продължаващите бойни действия на практика блокират присъединяването на Украйна към НАТО и до голяма степен възпрепятстват интеграцията ѝ в Европейския съюз. Москва реализира и ограничени военни успехи в Донбас, но без решаващ стратегически пробив. Тези успехи обаче са по-скоро пирова победа. Украинските контраофанзиви, подкрепяни от НАТО, показаха значителна ефективност, а Русия така и не успя да промени прозападната стратегическа ориентация на Украйна.

– Това преди всичко битка за идеология ли е, или за територия? Как тълкувате същността на този конфликт?
– Тази война с висока интензивност, водена основно на суша, не е предизвикана преди всичко от сблъсък на идеологии. Това обаче не означава, че идеологическите различия са без значение. Макар често да представляват опростени и пристрастни интерпретации на реалността, те възпрепятстват дипломацията и ограничават възможностите за сдържаност.

За западноевропейските политически елити Русия се възприема като своеобразен „нелиберален Велик Сатана“, който отхвърля ценностите, смятани за фундаментални на Запад – либералната демокрация, идеалите на Просвещението, феминизма, ЛГБТ движението и т.нар. „уок“ идеология.

Според този възглед руските „варварски орди“, водени от един зъл империалистически диктатор, застрашават мирната и просперираща европейска „Едемска градина“, изградена от така наречените „хора от Давос“ след края на Студената война като модел за цялото човечество.
Лидери като Еманюел Макрон или Фридрих Мерц действително вярват, че Русия е обречена на поражение, защото според тях Европейският съюз представлява най-висшия етап в развитието на човешката цивилизация.

Любопитно е, че националистическите политически сили в Западна Европа като цяло имат далеч по-малко конфронтационно отношение към Русия. В самата Русия картината изглежда коренно различна.

Западноевропейските държави често се представят като деградиращи общества, наподобяващи Ваймарската република – управлявани от самодоволни глобалистки елити и страдащи от демографски срив, морално разложение, упадък, ниска раждаемост, феминизация на обществото и духовна празнота.
В противоположност на това Русия се възприема като евразийска цивилизационна държава с воински дух, чиито ценности се основават върху православното християнство, панславизма, наследството на Византийската империя и традициите на степните народи. От руска гледна точка заплахите, отправяни от Брюксел, не изглеждат убедителни, защото обикновеният гражданин на Европейския съюз би предпочел да запази удобния си начин на живот, вместо да се мобилизира, да понесе лишения и да участва във война. Руснаците смятат, че именно тяхната устойчивост и воински дух им дават предимство по отношение на решимостта.
Тези цивилизационни и исторически разделителни линии преминават и през самата Украйна, разделяйки различните части на страната в противоположни посоки.
Поради историческото наследство на Полско-литовската държава, Австро-Унгарската империя и римокатолицизма, Западна Украйна е значително по-близка до Европейския съюз и традиционно е настроена враждебно към руското и съветското влияние.
За разлика от това източните украински области и Кримският полуостров са много по-тясно свързани със социално-културните модели на т.нар. „Руски свят“.

– Все по-често се говори за изтощение и на двете страни. Възможен ли е реален мир в близко бъдеще, или конфликтът навлиза в нова дългосрочна фаза?
– Това е война на изтощение, водена чрез посредници, чиято международна ескалация става все по-опасна. Украинските въоръжени сили получават подкрепа от западните държави под формата на оръжия, финансови средства, разузнавателна информация и логистична помощ. Основната цел е Русия да бъде отслабена като велика сила, така че трайно да остане в отбранителна позиция и да изгуби способността си да възстанови влиянието си върху така наречената „близка чужбина“ в постсъветското пространство.
Освен това Съединените щати се стремят окончателно да прекъснат стратегическите връзки между Русия и държавите от Европейския съюз.
От своя страна руските военни усилия получават пряка военна подкрепа от Северна Корея и Иран, а икономическите отношения с Китай играят важна роля за устойчивостта на Москва.
Предвид настоящото развитие на конфликта изглежда много по-вероятно неговият изход да бъде решен на бойното поле, а не на масата за преговори.
Постигането на траен мир би изисквало политическата мъдрост, предпазливост и дипломатическа изобретателност на европейски държавници като Николо Макиавели, Клеменс фон Метерних, кардинал Ришельо или Шарл Морис дьо Талейран.

– Как оценявате политиката на президента на САЩ Доналд Тръмп спрямо войната? Виждате ли промяна в американската стратегия към Украйна и Русия?
– Смятам, че самият Доналд Тръмп, както и някои нестандартно мислещи представители на неговата администрация, по принцип са склонни към нормализиране на двустранните отношения с Русия, така че американската външна политика да може да съсредоточи усилията си върху Западното полукълбо и Индо-Тихоокеанския регион.
Покойният Хенри Кисинджър неведнъж отбелязваше, че при променящия се световен баланс на силите Вашингтон трябва да търси сближаване с Москва и определена форма на стратегическо разбирателство, за да ограничи възхода на Китай.
Изглежда обаче, че т.нар. американска „дълбока държава“ по инерция продължава да подкрепя удължаването на войната толкова дълго, колкото е необходимо.
От тяхна гледна точка, дори Русия в крайна сметка да остане „последният оцелял“, основната цел е политическата, стратегическата и икономическата цена на тази победа да бъде възможно най-висока. Ако изобщо може да се говори за промяна, то по-скоро Съединените щати засилват ангажимента си. Според мен това ясно личи от украинските удари срещу Москва, които не биха били възможни без изричното одобрение на Вашингтон.

– Европейският съюз увеличава разходите за отбрана и ускорява превъоръжаването си. Това прави ли Европа по-сигурна, или увеличава риска от по-широка конфронтация?
– Реалната обстановка на бойното поле показва, че Русия не е нито толкова силна, колкото самата тя смяташе, нито толкова слаба, колкото мнозина на Запад предполагаха. Закалена от бойните действия срещу украинските сили, подкрепяни от НАТО, Москва днес разполага с внушителна военна машина. Освен това Русия притежава един от най-големите ядрени арсенали в света.

В същото време представата, че руски танкове могат да достигнат до Фулдския проход и да нахлуят в сърцето на Европа, е силно откъсната от реалността.

Русия не разполага нито с необходимите материални ресурси, нито с политическия капацитет да предприеме подобна операция в обозримо бъдеще.
Въпреки това опасността от ескалация е съвсем реална. Както Европейският съюз, така и Русия са попаднали в класическата дилема на сигурността. Това, което едната страна определя като отбранителна подготовка, другата възприема като непосредствен признак за настъпателни намерения.
В руската стратегическа общност все по-често се чуват гласове, че е настъпил моментът Москва да свали „белите ръкавици“ и да води войната по далеч по-решителен начин, дори ако това означава използване на тактически ядрени оръжия или удари срещу европейски държави, които оказват материална подкрепа на Украйна.

Русия вече тества системите за сигурност на източноевропейските държави чрез операции, които остават под прага на открита война.

Едновременно с това както руските, така и украинските въоръжени сили увеличават както мащаба, така и интензивността на своите настъпателни действия. От своя страна държави от НАТО като Франция, Германия, Полша и Великобритания, вместо да насърчават дипломатическо разведряване, увеличават военните си бюджети и ускоряват превъоръжаването си.

Според мен е въпрос на време Берлин или Варшава да започнат да търсят собствен ядрен възпиращ потенциал.

В резултат на тази война историята се завърна в Европа. Държави, които дълго време смятаха, че ерата на геополитическото съперничество е приключила, отново участват в оръжейни надпревари, стратегически конфликти и ожесточена конкуренция в областта на сигурността.
С нарастването на осъзнаването на тази нова реалност недоверието между европейските държави вероятно ще се задълбочава.
Следисторическите европейски общества, които дълго време живееха с убеждението, че войната е останала в миналото, предстои да преживеят болезнено отрезвяване. Както гласи известната мисъл, „… само мъртвите са видели края на войната“. Европейците може да не се интересуват от войната, но това не означава, че войната няма да се заинтересува от тях.

– Кой печели икономически от продължаването на войната – Русия, Западът или трети държави като Китай и Индия?
– Има няколко ясно очертани икономически печеливши. От гледна точка на американския военно-промишлен комплекс огромните нужди на Украйна от въоръжение и растящите опасения за сигурността в Европа представляват отлична бизнес възможност. След като Русия постепенно прекратява значителна част от икономическите си отношения с Европейския съюз, Китай и Индия се възползват от привилегирован достъп до руски енергийни ресурси и суровини.
От друга страна, самата Русия също плаща висока цена. Огромните разходи за войната, както и ефектът от международните санкции, затрудняват цялостната индустриална модернизация на руската икономика. Сред най-големите губещи е Германия. Войната доведе до ускорена деиндустриализация, до сериозни щети върху критична инфраструктура като газопроводите „Северен поток“ и до частична загуба на достъпа до евтини руски енергийни ресурси. Все още не е ясно кой в крайна сметка ще контролира икономическите активи на Украйна – индустриалния ѝ потенциал, квалифицираната работна сила, плодородните земеделски земи, залежите на редкоземни елементи и стратегическите черноморски пристанища.
Същевременно бъдещото възстановяване на Украйна открива перспективи за дългосрочни печалби както за американски инвестиционни банки и хедж фондове, така и за китайски геоикономически инициативи като „Един пояс, един път“ и Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции.

– Виждате ли признаци, че Русия е променила военната си стратегия в сравнение с първите години на конфликта? Ако да – кои са основните разлики?
– В началото на войната моето впечатление беше, че руските сили възнамеряват да завладеят цяла Украйна, да обезглавят украинското държавно ръководство и чрез военна сила да наложат смяна на режима.

Днес стратегията на Москва изглежда значително променена.

Вместо да преследва максималистични цели, Русия се концентрира върху далеч по-ограничени военни задачи – установяване на пълен и безспорен контрол върху Източна Украйна и създаване на условия, при които останалата част от страната да остане политически нестабилна, икономически отслабена и неспособна да функционира като силна държава.

– Ако войната приключи с примирие, а не с окончателно мирно споразумение, какви рискове ще останат за сигурността на Европа през следващото десетилетие?
– Примирието не е равнозначно на мир. Историята показва, че подобни споразумения често само замразяват конфликтите, без да отстраняват причините, които са ги породили. Ако не бъде постигнато цялостно политическо уреждане, Европа ще продължи да живее с постоянен риск от ново избухване на военни действия.
Дори при прекратяване на активните бойни действия, линията на съприкосновение може да се превърне в една от най-милитаризираните граници в света. Това ще изисква огромни финансови ресурси както от Русия, така и от европейските държави, които ще бъдат принудени години наред да поддържат високи военни бюджети.
Не трябва да се подценява и опасността от инциденти. Колкото повече войски, оръжия, системи за противовъздушна отбрана и разузнавателни средства са концентрирани в един регион, толкова по-голяма е вероятността една грешка, неправилна преценка или технически проблем да доведат до неконтролируема ескалация.

Друг сериозен риск е постепенното разрушаване на архитектурата за контрол над въоръженията.

През последните години редица международни договори, които десетилетия наред ограничаваха надпреварата във въоръжаването, престанаха да действат или бяха прекратени. Това означава, че Европа навлиза в период на много по-малка предвидимост.
Освен това взаимното недоверие между Русия и Запада ще остане за дълго време. Дори ако политическите лидери постигнат някакво временно споразумение, възстановяването на доверието между двете страни ще бъде изключително трудно. Подобни процеси обикновено отнемат десетилетия.
Не бива да се забравя и икономическото измерение. Войната вече промени глобалните вериги за доставки, енергийните пазари и международната търговия. Дори след евентуално примирие тези промени няма да бъдат лесно преодолени. Светът постепенно се разделя на конкуриращи се геоикономически блокове, а това означава по-малко взаимозависимост и повече стратегическо съперничество.
От политическа гледна точка войната вероятно ще ускори процесите на превъоръжаване в Европа. Все повече държави ще увеличават военните си бюджети, ще инвестират в отбранителната си индустрия и ще търсят по-голяма автономност в сферата на сигурността. Това ще промени начина, по който Европейският съюз възприема собствената си роля в международната система.

В по-широк план конфликтът показва, че международният ред, изграден след края на Студената война, постепенно се разпада.

Светът се движи към многополюсна система, в която големите сили все по-често ще защитават интересите си чрез комбинация от икономически натиск, технологична конкуренция, информационни операции и военна мощ.
Следователно дори ако войната приключи с примирие, Европа няма да се върне към ситуацията отпреди 2022 година. Новата стратегическа реалност ще бъде белязана от по-висока несигурност, по-големи разходи за сигурност и необходимост държавите да се адаптират към един много по-конкурентен и нестабилен международен ред.
------------------------------------------
Хосе Мигел Алонсо Трабанко, доктор по изследвания в областта на отбраната и сигурността.

Роден в Мексико, Хосе Мигел Алонсо Трабанко е специалист по международни отношения, който притежава докторска степен по изследвания в областта на отбраната и сигурността от Университета „Маси“ в Нова Зеландия. Като учен, неговите изследвания се фокусират върху геополитиката, националната сигурност, властовите отношения, стратегическото прогнозиране, военното дело, държавното управление, великата стратегия, външната политика и международната политическа икономика. Неговите аналитични трудове са публикувани в платформи като Geopolitical Monitor, RealClearWorld и Modern Diplomacy.